понеделник, 6 април 2015 г.

Прекариатът – новата опасна класа

ВЪВЕДЕНИЕ:


Представям Ви една книга, която ме впечатли, със своя проницателен анализ, богатство от нови понятия, относно заобикалящия ни свят и съвременните форми на икономически взаимоотношения. Внимателно подбирах най-ключовите пасажи, които отговаряха на моята цел. Подробното описание на понятието „Прекариат“, което описание се изчерпва с първа глава.         
            В предговорът, книгата „Прекариатът – новата опасна класа“,  ни представя кратко описание на резултатът от съвременните неолиберални политики и институционални преобразувания, на глобализацията на икономиката, които доведоха до зараждането и формирането на глобалния прекариат – една нова класа от милиони хора по света. С нейните характерни черти – лишени от постоянна работа, от трудова и житейска стабилност и сигурност, без ясна трудова идентичност и перспектива за кариера, те са поставени в неравностойно положение.
 „Защо се разраства тази класа? Какъв е статусът на тези хора? Могат ли съществуващите модели и решения да отговорят на техните желания и потребности? Не предизвиква ли вече техния гняв политическа и социална нестабилност в обществото? В какви насоки трябва да се търсят политическите и икономическите решения?
Анализът на Гай Стендинг не само разглежда задълбочено всички тези и други подобни проблеми, но съдържа конкретни идеи и модели за решаването им. Книгата започва с настоящия предговор от президента на КНСБ Пламен Димитров, следва въведение, седем глави и завършва със заключение.
За автора
Гай Стендинг е професор по „Икономическа сигурност” в университета „БАТ” – Великобритания. Академичният му път е свързан с научни изследвания в областта на икономиката на труда и комплексните индустриални отношения. Автор е на множество публикации, научни трудове и над 25 книги в областта на пазара на труда.
Гай Стендинг е заемал експертни и ръководни длъжности в Световната банка (СБ), Международната организация на труда (МОТ), Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), Европейската комисия (ЕК), Азиатската банка за развитие (АБР), Международната организация на профсъюзите (МКП) и др.

В периода на 70-те години на 20-ти век. Група идеологически мислители – икономисти и социолози, наречени закономерно „неолиберали“ и „либертарианци“ (не са синоними), осъзнава, че все повече хора, включително и политиците започват да се вслушват в техните идеи. Основната теза на техния „неолиберален“ модел е, че икономическият растеж и развитие зависят от конкуренцията на пазарите, и всичко, което трябва да се прави, е да се максимизират условията за наличието на конкуренция на средата и конкурентоспособност на субектите, както и да се позволи на пазарните принципи да навлязат във всички свери на живота.
Създаването на глобален „прекариат“ е резултат от един от основните им възгледи за постигане на  конкурентна среда, да се увеличава гъвкавостта на пазара на труда чрез въвеждане на дневен ред на обществото, при който се извършва прехвърляне на рискове и несигурност върху работниците и техните семейства. Създаденият в следствие от тези възгледи глобален прекариат се състои от милиони хора по света, на които им липсва „котва на стабилност“. Тези хора се превръщат в една опасна нова класа, която опасност се изразява в склонност да слушат крайни гласове, както и да използват своето гласоподавателно право и пари, за да осигуряват подкрепа за една политическа платформа, чието влияние нараства. Успехът на този неолиберален модел, който се възприема от всякакви правителства в една или друга степен е своеобразен зародиш на  феноменът наречен прекариат.

ГЛАВА I
ПРЕКАРИАТЪТ

Прекариатът се раздвижва.
На 1 май 2001г. 5 хил. души, предимно студенти и млади социални активисти, се събират в центъра на Милано за едно събитие, което трябваше да бъде алтернатива на обявения протестен марш по случай Първи май. До 1  май 2005 г. броят на тези хора нараства до 50 хил. а после и до 100 хил. според различни данни. В резултат „Европейският Първи май“ се превръща в паневропейски със стотици хиляди хора, които изпълват улиците на градовете в цяла континентална Европа. Което е признак на първото раздвижване на световния прекариат.
Основните искания като, свободна миграция и унифициран основен доход, имат много малко общо с традиционните форми на синдикализъм. Ако синдикатите изтъкват като причини за несигурния труд, по-скоро следствие от наложения през 20век модел – а именно: повече стабилни работни места, съчетани с дългосрочна сигурност в заетостта, ведно със съответните ползи, познати ни още и като „планова икономика“. То голяма част от младите демонстранти вече са видели, че поколението на техните родители е конформистки настроено към т.нар. „фордистки модел“(компанията-форд), при който се създават еднообразни работни места на пълно работно време, работниците са в пряка субординация по отношение на своите преки ръководители и под диктатурата на капитала. Въпреки липсата обаче на една ясна и по-устойчива алтернатива за обществено развитие, у протестиращите не проличава и най-малко желание да съживяват стари модели на трудови отношения.
Европейският първи май скоро придобива и глобален характер, Япония се превръща в център за промяна. В същото време обаче се наблюдава и един проблем – невъзможността прекариата да се фокусира върху борбата. Кой и какво е врагът? Всички велики движения в историята на човечеството са били организирани на класова основа. Обикновено борбата е била за усвояване на възможностите за използване и контрол на ключови активи на производството и системите за преразпределение на благата. На прекариата обаче, колкото и да е колоритен, изглежда му липсва идеята за какво служат тези активи.
Най-популярните интелектуалци и герои на прекариата са Пиер Бурдийо (Bourdieu, 1998г.), който измисля термина „прекариат“, Мишел Фуко, Юрген Хабермас, както и Майкъл Хардт и Тони Негри, чието произведение „Империя“ (Empire) от 2000г. е оригинален текст, имащ за основа произведението на Аренд от 1958г. Вижда се връзка на прекариата и с вълненията през 1968. Както и с Франкфуртската школа на Хаберт Маркузе и произведението му от 1964г. „Едностранчивият човек“ (One-Dimensional Man).
Тези виждания са свързани с освобождаването на ума и осъзнаването на несигурността. Нито една „революция“ обаче не започва от самия факт на осъзнаването на несигурността. Това осъзнаване не води автоматично до състояние на гняв. И това е така, защото не е съществувал никакъв политически дневен ред, нито стратегия които да водят до подобно поведение. По случай Европейския Първи май на проведения парад в Хамбург е издигнат плакат, на който са показани четири негодуващи фигури, илюстриращи чистач, социален работник, бежанец (или имигрант) и т.нар. „съзидателен работник“ – вероятно като човека, създал плаката. Важен символ е и изобразената пътническа чанта символизираща съвременния номад в глобалния свят.
Символите в плакатите спомагат за обединяването на непознати хора в класа, спомагат за изграждането на идентичност, като така създават принадлежност към дадено общество и изграждат основа за солидарност или „братство“ (fraternite). Как да се премине от използването на символи към съставянето на политическа програма е и задачата на настоящата книга. Прекариатът трябва да еволюира от провеждането на мирни политики с театрален характер – карнавална атмосфера: салса, плакати, речи, изобилстващи от хумор шеги и вземането на подбив, олицетворяващи визуална еманципация на идеи, към мирното поставяне на пакет от искания, които държавата да се ангажира да изпълни.

Рожба на глобализацията.
Както вече споменах в увода, в края на  70-те тази смела група от икономически мислители „повеждат крак“, към неолибералните  цели. Нарастващият брой хора следващи техните идеи са достатъчно млади, за да се страхуват  от Голямата депресия, както и  да се обвързват със социално-демократичния обществен ред, който властва в голяма част от света след Втората световна война. Те не харесват държавата, която свързват с едно централно правителство и неговия апарат за планиране и регулиране. Тези хора гледат  на света като на постоянно нарастващо отворено пространство, в което инвестициите, се насочват натам, където условията са най-благоприятни.
Едно от неолибералните твърдения, кристализирало през 80-те години, се свързва с това, че страните имат нужда от „гъвкавост на пазара на труда“. Основната идея е, че ако трудовите пазари не станат гъвкави, разходите  за  труд  ще нараснат, а корпорациите ще прехвърлят своите производства и инвестиции в страни, където тези разходи са по-ниски. Същото важи и за финансовите капитали. Въпросната гъвкавост обаче има множество измерения; гъвкавостта на работната заплата, гъвкавост на заетостта, гъвкавост на работното място – местене както от една позиция на друга, така и в други населени места. Гъвкавостта в уменията на работниците изисква възможности за лесното им пренастройване. Освен това, всички тези измерения на гъвкавост са търсени предимно в условия на низходящ пазарен тренд.
За това резултатът от предлаганата от икономистите неокласици „гъвкавост“ е, систематично увеличаване на несигурността на работниците. Която несигурност се представя от тях като необходима  цена за запазване на инвестициите и работните места. И съответно приписват всяка икономическа пречка, на липсата на гъвкавост и „структурни реформи“ на трудовите пазари.
Развитието на гъвкави трудови отношения предизвиква нарастване на неравенството в обществото, като класовата структура, която беше в основата на индустриалното общество, отваря врати на нещо много по-комплексно, но при всички случаи не по-малко класово. Промените в политиката и действията на корпорациите продиктувани от глобализиращата се пазарна икономика водят до световна тенденция която никога не е предвиждана от неолибералите и политическите лидери преди.
Милиони хора в богатите и развиващите се пазарни икономики вече са част от прекариата – един нов феномен, макар и носещ сенките на миналото. Прекариатът не е нито част от „работническата класа“ нито е „пролетариат“. Защото последният предполага преди всичко общество от дългосрочно заети работници, със стабилни работни места, фиксирани часове на заетост, ясни правила на кариерно развитие, с възможност на подписване на колективни трудови договори и най-вече длъжности и работодатели които както работниците така и техните майки и бащи биха могли да разпознаят.
Голяма част от хората, които стават част от прекариата, не разпознават  своя работодател или с колко и какви хора ще работят. Тези хора не са също и „средна класа“, тъй като нямат предвидима и стабилна работна заплата, изобщо какъвто и да било статус или ползи каквито средната класа, има.
През 90-те години все повече хора – не само в развиващите се страни – осъзнават, че се намират в състояние което икономистите по развитие и антрополозите наричат „неформално“. Но тези хора съвсем не се определят по този начин още по-малко гледат и на живота и труда на другите по подобен начин, Така че тези хора не са нито работническа класа, нито средна класа, нито са „неформални“. Какви са те тогава? Възможност за смъртно разпознаване на тези хора дава изразът „несигурно“ (precarious) съществуване. Приятели, роднини и колеги също са с временен статус, без да са сигурни че това е нещо, което биха правили през следващите години, месеци дори седмици. Много често те не желаят и изобщо не се и опитват да се преборят.

Дефиниране на прекариата.
Думата „прекариат“ (precarious)  може да се дефинира по два начина. Единият е да се посочи, че става дума за отличаваща се социално-икономическа група, така че по дефиниция дадено лице или попада в нея, или не. Тази дефиниция е полезна за изграждането на представа и анализи и ни позволява да ползваме това, което Макс Вебер нарича „идеален тип“. В този смисъл прекариатът би могъл да се опише като неологизъм, който комбинира прилагателното „несигурен“ и съществителното „пролетариат“. За прекариата за сега можем да кажем само, че е зараждаща (създаваща) се класа, тъй като все още не е класа сам по себе си в смисъла, който Маркс влага в този термин.
„Работническата класа“, „работниците“ и „пролетариатът“ са термини, които са залегнали в нашата култура от няколко века. Днес тези термини са по-скоро едни емоционално наситени етикети. За това вероятно имаме нужда от нов речник – такъв какъвто отразява класовите отношения в глобалната пазарна система на XXI в. И ако можем да ги опишем така и до толкова до колкото старите класи съществуват днес макар и в някой части на света, то можем да идентифицираме седем групи.
На върха на пирамидата разбира се стои „елитът“, който се състои от много малък брой невъобразимо богати граждани на света, които се разпореждат със своето богатство в пределите на целия свят, а техните милиарди дават основание да бъдат включвани в класации като тази на сп. „Форбс“. Или като си осигурява индулгенции чрез организирането на щедри прояви на филантропия.
Следва групата на „салариата“ (salariat)[1], която се характеризира със стабилни работни места на пълно работно време, като някой от тях се надяват дори един ден да станат елит. Салариатът е концентриран в големите корпорации, правителствените агенции, публичната администрация, както и държавните служители.
Заедно с групата на салариата се нарежда и една по-малка група, наричана „профициани“ (proficianns). Този термин е комбинация от традиционните разбирания за „професионалиста“ (professional) и „техника“ (technician), които обаче имат множество умения, предлагани на пазара с оглед извличането на високи доходи от труд, каквито са консултантите, независимите експерти, работещи за своя сметка. Профицианите са днешния еквивалент на дребните земевладелци, свободните рицари и ескуайърите през Средните векове. За тях местенето от място на място и временните трудови отношения като цяло е предпочитана форма. Следователно „Стандартното трудово правоотношение“ не е предпочитано и подходящо за тях.
След групата на профицианите се намира една намаляваща „ядка“ от работници на ръчния труд (занаятчии) – каймака на старата „работническа класа“. С чиято голяма помощ бяха създадени системите за регулиране на труда.
Следваща пета група е растящата група на „прекариата“ разделена на два основни фланга – армията на безработните и низвергнатата група на социалните аутсайдери, които живеят на дъното на обществото.
Социолозите традиционно си служат с формите за стратифициране на Макс Вебер – класа и статут. Класата се отнася до социалните отношения в производството и мястото на човека в трудовия процес (Weber, 1922, 1968). В рамките на трудовия пазар – извън работодателите и самонаетите лица, основното различие се прави между лица, получаващи надница (wage workers) и лицата, получаващи месечно възнаграждение за труд (salaried employees)[2], като първите получават възнаграждение на парче или за определено време отработени часове, а вторите – възнаграждение, базирано на доверието, плюс компенсации за предоставените услуги (Goldthorpe 2007, Vol. 2, Ch. 5; McGovern 2008, Ch. 3)
            Това което различава прекариата от простото разделение на надничарски труд и на труд, който се възнаграждава със заплата, е една класова характеристика. Той се състои от хора които имат минимално доверие с капитала или държавата. Ако се опитаме на този етап да дефинираме статута на прекариата то можем да кажем, че той има „окастрен статут“.
            Япония е пример за проблемите, с които се сблъскват изучаващите прекариата. И той не се състой в неравенството на доходи от труд, а по отношение на йерархичния статус и дори се засилва с непрекъснато разширяващата се класа на прекариата. По-високите длъжностни позиции в японското общество водят след себе си набор от облаги, които осигуряват социално-икономическа сигурност, която е много по-ценна от паричния еквивалент, взет сам по себе си (Kerbo, 2003, 509-512).
            Терминът прекариат е използван за първи път от френските социолози през 80-те години на миналия век, за да опишат състоянието на временните или сезонните работници.  Макар в настоящата книга временният статус да остава централен аспект на прекариата, ще се използва и по-различна конотация на думата.
            Има и хора които се опитват да придадат на прекариата положителен имидж, като го описват като един „романтичен свободен дух“, който отхвърля както нормите, валидни за старата работническа класа, така и буржоазния материализъм на длъжностите, заемани от „белите якички“. Съпротивата на свободния дух и антиконформизмът наистина съществуват при прекариата, няма нищо ново нито при младежта, нито при не до там младежките борби срещу диктатурата на подчинения труд.
            Значението на термина „прекариат“ варира, тъй като се използва различно в публичната реч. В Италия думата „прекариат“ означава не само хора, вършещи обикновен труд срещу ниско заплащане, но се свързва и с едно прекариатно съществуване, приемано за нормален начин на живот (Grimm, 2007). В Германия освен временните работници с термина се описват и безработните, които нямат надежди за социална интеграция. Това състояние е много близко до идеята на Маркс за „лумпенизирания пролетариат“. В Япония се използва като синоним на „работещите бедни“, но терминът е еволюирал и днес се асоциира с японското движение „Първи май“ и  т.нар. „фрийтър профсъюзи“, които се състоят от млади активисти, искащи по-добри условия за живот и труд (Ueeno, 2007; Obinger, 2009). Там съществува група от млади работници, наречени „фрийтъри“ (freeters) – комбинация от английската дума „свободен“ ( free) и немската дума за работник – „арбайтър“ (Arbeiter), означава лице вършещо непостоянна работа.
            Поставянето на знак за равенство между прекариата и работническата класа или несигурната заетост, въпреки че тези понятия кореспондират с него, също няма да бъде точно. Характерната ситуация за Япония – лица със сравнително високо ниво на образованост, се налага да приемат длъжности, чиито статус и възнаграждение не кореспондират на тяхната квалификация, този статус може да се нарече „нехармоничен статус“, преобладава предимно при младия прекариат в Япония (Kosugi, 2008).
            За целите на настоящата книга авторът приема, че прекариатът се състои от хора на които им липсват седем признака описани по-долу в табличен вид, макар и не всички хора част от прекариата да се идентифицират по всичките седем признака, то всички се представят зле по тях.
Таблица 1
Форми на трудова сигурност
 при индустриалното гражданство
1.      Сигурност на пазара на труда        
Наличие на адекватни възможности за спечелване на доходи от труд. На макро ниво това се разглежда като стремеж на правителството за достигане на „пълна заетост“.
2.      Сигурност на заетостта

Защита срещу произвол при уволнение, регулиране на процедури за наемане и освобождаване от работа, налагане на парични санкции от работодателя за неспазване на вътрешни разпоредби и др.

3.      Сигурност на работното място
Способност и възможност да се задържи определена ниша в заетостта плюс издигането на бариери срещу „разминаването“ на изискванията относно трудовите умения; създаване на възможности за възходяща мобилност на работната сила по отношение на статуса в дохода.

4.      Сигурност на труда

Защита срещу трудови злополуки и професионални болести, чрез възприемането на регулации за здравословни и безопасни условия на труд, граници на работното време, нормиране на часовете за труд и почивка, нощния труд при жените, компенсациите при трудови злополуки.
5.      Сигурност в придобиването на нови умения
Възможност да се придобиват умения чрез стажове, обучение на работното място и др.; възможности за прилагане на компетенциите на работното място.

6.      Сигурност на доходите
Осигуряване на адекватен  стабилен доход, защитен чрез механизма на минималната работна заплата, индексация на работната заплата, всеобхватна социална сигурност, прогресивно данъчно облагане с оглед редуциране на неравенството в доходите и финансова подкрепа за ниско доходните групи.
7.      Сигурност на представителството
Притежаване на колективна възможност за определяне регулациите на трудовия пазар, например чрез механизмите на независимите синдикати, правото на стачки и др.


                                                                                                                                                  В съвременните дискусии на тема несигурност на труда, се отделя голямо внимание на несигурността  на  заетост, но несигурността на работното място също е централен проблем. Като разликата между двата вида несигурност е съществена и това проличава в с следващия пример. Между 2008 и 2010 г. 30 работници от „Франс Телеком“ извършват самоубийство, в резултат на което бива назначен нов, външен за компанията директор. В допълнение две-трети от работниците са назначени на безсрочни трудови договори  с гарантирана сигурност на заетостта. Въвеждането от мениджмънта на система наречена „време е за преместване“, която задължава своите работници да сменят на няколко години своите работни места, е основна причина за самоубийствата.
Друга характеристика на прекариата е, че доходите на тази класа са  различни по структура от доходите на другите групи. Структурата на социалния доход може да бъде сведена до шест елемента.
1. Собствено производство – храна, включително и земеделска продукция, коятоедно домакинство произвежда, стоки и услуги, предлагани директно, разменяни или продавани, 
        
2. На второ място това е работната заплата или доходите от труд, 

3.Стойността на подкрепата, оказана от семейството или местната общност,  често по пътя на неформалното взаимно подпомагане, 

4. Това са облагите, предоставяни от фирмите на работниците, 

5. Държавните помощи, включително социално осигурителните плащания, социалното подпомагане,  целевите парични трансфери, субсидии, изплащани директно на или чрез работодателите, както и субсидирането на социални услуги, 

6. Частните облаги, които се извличат от спестяванията и инвестициите.
Всички тези шест елемента биха могли да се разгледат по отделно и в дълбочина, но по-важното е, че те заедно формират крайната стойност, която в една или друга степен е осигурена на прекариата.
Освен несигурност на работното място и социалния доход на прекариата му липсва и още нещо, идентичност, усещане което се развива когато, тези лица заемат работни места, които са безперспективни от гледна точна на кариерното развитие, и на традициите в обществената памет – т.е. трудовата заетост в едно общество е обвързана със стабилни практики на пазара на труда, трудовата етика и норми на поведение, реципрочност и др. За някои съществува определена свобода в това да нямаш морални или поведенчески обвързаности, които биха те идентифицирали с дадено работно място.

Труд,  работа, свободно време и забавления.
            Исторически предшественици на феномена прекариат са т.нар. „банаваси“ в Древна Гърция – т.е., онези лица, от които се изисквало да извършват ръчен производителен труд в обществото. Онези които стоели над  кастата на банавасите, ги определяли като „ограничени в телата си“, които са „вулгарни по съзнание“ и нямат никакъв шанс да се изкачат нагоре по социалната стълба. Те работели редом до „метиките“ (чужденците имигранти), които са били признати занаятчии, но с ограничени права.  Тези  две групи наравно с робите вършели  цялата работа, без да очакват изобщо,  че някога биха могли да участват в живота на полиса.
От историята на Древните Гърци можем да видим, че са осъзнавали много по-добре от съвременните управляващи разликата между труд и работа, свободното време и забавленията, което наричали „схолия“. Докато тези които са извършвали физически труд не са били граждани. Гражданите не работели, а са се включвали в „праксиса“ – работа в и около дома със семейството и приятелите. Една от тезите на настоящата книга е, че основната цел за преодоляване на „пропадането“ на прекариата през XXI в. е да се отделят работата от труда и отмората от забавлението.

Типове прекариат 
Прекариатът в никакъв случай не е хомогенен, независимо от начините по които ще го дефинираме. Така например „тийнейджъра“, който прелита от интернет-кафенета, опитвайки се да си намери някаква работа, не действа така както емигранта. Също така нито един от тях не може да бъде сравняван със самотната майка, която се чуди откъде ще дойдат парите и за храна през следващия месец или дори седмица, или пък с възрастния човек на шестдесет, който приема всякаква работа, за да изкара пари с които да си купи лекарства. Всички тези групи индивиди обаче споделят няколко  чувства, че трудът е инструмент (чрез които се живее), че трудът е опортюнистичен (да се работи каквото изпадне) и че трудът е прекариатен (несигурен).
Още един от начините да се опише прекариата е като „денизен“. Денизенът е някой, който поради една или друга причина има относително ограничени граждански права. Понятието денизен е познато от римско време и се отнасяло до чужденците, на които е давано правото да пребивават (резидентура) и само още едно право, това да търгуват.
Понятието денизен ще изкристализира, след като опишем възможните групи права, от които хората биха могли да се ползват – 1. Граждански (равенство пред закона и право на защита от престъпления, 2. Културни (равен достъп до културното наследство и възможност да участват в културния живот на обществото), 3. Социални (равен достъп до формите на социална защита, включително достъп до пенсии и здравни грижи), 4. Икономически (равно третиране при полагането на труд срещу доходи), 5. Политически (равни права при гласуване, възможност за участие в избори и политическия живот в обществото). На един постоянно нарастващ брой хора по целия свят – без значение къде живеят в момента им липсват някой от изброените права, поради което този тип хора формират денизенство, вместо гражданство.
Още една група критерии се застъпва с понятието прекариат, т.нар. „независими контрактори“ и „зависими контрактори“. Тази двойка понятия също не е пряко еквивалентна на прекариата, тъй като голяма част от контракторите са осигурени в определени отношения и имат ясно различима професионална насоченост. Проблемно е различаването на независимите от независимите контрактори, т.е. тези, които предоставят услуги, и онези, които предоставят труд, както и между тези, които са зависими от някакво посредничество, и онези, които са прикрити като служители. Различаването на зависими от независими контрактори причинява доста главоболия на адвокатите по трудово право по целия свят, безкрайни дискусии се водят по този въпрос.
Групите свързани с прекариата не свършват, към тях спада и един феномен „армия от работещи в колцентрове“. Друга група е групата на „стажантите“, това са току-що завършили студенти, студенти, които все още се обучават. Стажовете са своеобразен инструмент за канализиране на младежите по посока превръщането им в прекариат, посредством стажове за нищожни пари или безплатно, извършвайки маловажна офис работа.

Прекариатният начин на мислене
Новите технологии, заедно с удобството което носят, променят и начина на мислене и поведение на хората. Прекариатът не се показва още като оформена класа, донякъде защото все още не съумява да контролира технологичните сили, с които се сблъсква. На лице са все повече доказателства, че електронните джаджи, които навлизат в почти всеки аспект на живота, оказват огромен ефект върху човешкия мозък – начина по който мислим, и по-лошото – на капацитета ни да мислим.
Като цяло прекариата се дефинира като явление, което ни прави неспособни да мислим в дългосрочен план. Виртуалното пространство, навикът за използване на различни интернет страници, игри и социални платформи като, Facebook, Twitter и др. работят в режим на пренастройване на човешкия мозък. Тази (цифровизация) на начина на живот уврежда както паметта на човек, така и неговата дългосрочна способност да обработва данни (които се считат за интелигентност), така и способността му да разсъждава върху сложни взаимовръзки и да създава и развива творчески идеи. Способността на човек да се фокусира се придобива чрез учене и поради това може лесно да бъде загубена или нарушена. Някои еволюционни биолози споделят виждането, че електронните устройства връщат хората към една примитивна фаза.
Виртуалната околна среда дори окуражава вършенето на много работи едновременно – една отличителна черта на третичното общество. Изследвания по темата показват, че онези, които имат навика, склонността или необходимостта да вършат много на брой неща едновременно, всъщност разпиляват своята енергия, по-трудно се фокусират по даден проблем и са по-малко продуктивни. Тези лица са сред първите кандидати за класата на прекариата. Обобщено този проблем изглежда така, рязката поява на достъп до информация, която досега не е била представяна толкова лесно, изпреварва нашата подготовка да се справяме с нея, да избегнем както информационно претоварване, така и дезинформацията, способността ни да отсяваме съществена от несъществена информация, да си налагаме самоконтрол и на времето, което отделяме за работа с подобна информация и т.н.

Гняв, липса на норми, безпокойство и отчуждение
Тези четири усещания „четири А“[3]- гняв, липса на норми, безпокойство и отчуждение също са характерни черти за прекариата. Гневът произтича в резултат на фрустрирането от факта, че пътищата за водене на смислен живот са блокирани и от усещането за понасянето за прекомерни лишения. От Емил Дюркхайм[4] насам е ясно на всички, че липсата на норми в обществото се възприема като усещане за пасивност, родена в състояние на отчаяние. Това твърдение се засилва и от факта, че работните места са безперспективни и без възможност за творчество. Две норми в борба за етикета „добро общество“, чувства на съпричастност и конкуренция са в постоянен сблъсък. Хората, при които  чувството за конкуренцията е в начален с стадий, имат склонност да крият знания, информация, контакти и ресурси от другите, защото смятат, че ако кажат  това, което знаят, няма да имат повече конкурентно предимство. Страхът от провал или от това да не може да се постигне определен статус води до отричане на съпричастността като усещане.
Чувството за съпричастност пък, може да произлиза от споделено чувство на алиенация или несигурност, или дори от споделена бедност. Еволюционните биолози по принцип са съгласни, че съпричастността е много вероятно да се изгради в рамките на малки стабилни общности, в които хората се познават един друг и си помагат често (Browne, 2010).
Комбинацията от нарастващ гняв, липса на норми, безпокойство и отчуждаване включва и неизбежното движение на обществото към промяна, което превърна „гъвкавостта“ и несигурността в основни стълбове на икономическата система.

Заключение
Към момента в много страни прекариата наброява, поне една четвърт от възрастното население, въпреки че не могат да се представят точни данни. Определението прекариат не следва да се свежда само до проблем на несигурната заетост или заемането на срочни работни места или такива с минимална защита на труда. Прекариата определя човек имащ такъв статус, че пред него да липсва и перспектива за кариерно развитие, да липсва възможност за осигуряване на професионална идентичност, както и да липсва възможност за получаване на държавно или корпоративно осигуряване, каквото е имало няколко поколения индустриален пролетариат или салариат.
Сегашната реалност на системата, която ласкае и подхранва начин на живот, основан на конкурентоспособността, меритокрацията (общество на заслужилите) и гъвкавостта. Обществото не е изграждано векове наред на базата на перманентни и непрестанни промени – то е плод на бавното конструиране на стабилни идентичности и ясно разписани сфери на сигурност.
Прекариатът е опасна класа защото, за разлика от Религията на гъвкавостта, която учи хората, че врагът на гъвкавостта е не гъвкавостта. А урокът от Просвещението е, че не Господ или природните сили, а самите човешки същества трябва да контролират собствените си съдби.

Тук може да видите и кратко видео-представяне на книгата!
http://bnr.bg/post/100073733/gai-stending-predstavya-knigata-si-prekariatyt-novata-opasna-klasa



[1] В развитите икономики висококвалифицираните и високообразованите лица (обикновено  банкови служители, юристи, консултанти, инженери, лекари и др. ) имат гарантирано висок доход, който се формира на годишна база. Този доход на английски се нарича „салари“ (salary) (б. прод.).
[2] За разлика от българското общество, в което беше възприет единния термин „работна заплата“ и всички хора  на наемния труд бяха наричани „работници“, в развитите страни това не е така. Групата на нискоквалифицираните и ниско образованите лица, обикновено съставляват групата на „работниците“ (workers), които получават „работна заплата“ тип „надница“ (wage); а групата на висококвалифицираните и високообразованите лица, съставлява групата на „работниците“ (employees), които получават работна заплата тип „салари“ (salary). – (б. пр.).
[3]  От англ. Това са думите: anger (гняв),  anomie (липса на норми, обществена неподреденост), anxiety (безпокойство), alienation (отчуждение); оттук и фразата „четири А“ – б. пр.
[4]  Давид Емил Дюркхайм (1858-1917) е французин, смятан за „баща“ на съвременната социологическа наука – б.пр.

Няма коментари:

Публикуване на коментар